♥ Личността и заблудата на грубия индивидуализъм  Аз съм самотен.

♥ Личността и заблудата на грубия индивидуализъм 

Аз съм уединен. До известна степен моята - и вашата - самотност е неизбежна. Също като вас, и аз съм персона. А това значи, че съм единствен и несравним. В целия този свят няма втори човек като мен. Тази „ аз-същност “ е нещо друго от всяка друга „ аз-същност “, съществувала в миналото. Нашата самостоятелна еднаквост, също като отпечатъците от пръстите, ни прави единствени по рода си персони, разнообразни един от различен.

Генетично сме програмирани по този начин, че с изключение на в редките случаи на изцяло идентични еднояйчни близнаци, всеки от нас е освен безусловно друг в биологично отношение от всички други хора, живели на земята, само че се отличава и със обилни други несходства. Още от момента на зачатието. На всичкото от горната страна хората се раждат в друга среда и се развиват по собствен неповторим метод в хода на целия си живот.

Според мнозина освен е неизбежно, само че е и редно да бъде по този начин. Повечето християни имат вяра, че Бог ни е основал по този метод и че Той прави всяка душа друга. Християнските теолози са достигнали до едно съвсем универсално умозаключение: Бог обича разнообразието. Разнообразието Му доставя наслада. И това многообразие е най-очевидно и неизбежно при човешкия жанр.

Психолозите могат да одобряват или да не одобряват концепцията за божествения генезис на света, само че съвсем всички са единомислещи с теолозите, че неповторимостта на всяка персона е нещо належащо. За тях задачата на човешкото развиване е в това да изявим себе си. Теолозите от време на време приказват за „ призванието на свободата - свободата да бъдем в действителност такива, каквито Бог ни е основал. Юнг назовава тази цел на човешкото развиване „ индивидуация “. Процесът на човешкото развиване е развой на цялостното ни преобразяване в характерности.

Повечето от нас в никакъв случай не довеждат този развой до дъно и е допустимо изобщо да не напреднат в тази посока. Повечето, в по-голяма или по-малка степен, не съумяват да се индивидуализират - да се обособят - от фамилията, племето или кастата си. Дори когато остареем, оставаме алегорично „ вързани за полите “ на родителите и на културата си. Все още робуваме на полезностите и упованията на майките и бащите си, следваме посоката напразно и се кланяме пред кумирите на обществото. Движим се със стадото. От леност и от боязън - боязън от самотата, боязън от отговорността и още безчет безименни страхове - по този начин и не се научаваме да мислим за себе си и не дръзваме да нарушаваме стандартите. Но в светлината на това, което знаем, да не успеем да се индивидуализираме, значи да не успеем да израснем и да осъществяваме изцяло човешката си същина. Защото ние сме призвани да бъдем персони. Призвани сме да бъдем единствени и неповторими.

Освен това сме призвани да господстваме над себе си, да се самоконтролираме. В процеса на индивидуализация би трябвало да се научим да поемаме отговорност за себе си. Трябва да развием у себе си възприятие на автономия и самоопределяне. Трябва да се опитаме, доколкото е по силите ни, да бъдем в случай че не господари на ориста си, то най-малко капитани на своя транспортен съд.

Освен това сме призвани да се стремим към съвършенство, към комплектност, към целокупност на личността. Трябва да използваме дарбите и гениите си, с цел да развием себе си допустимо най-пълно.

Ние сме призвани да бъдем цялостни персони и по едно и също време с това да признаем своето несъвършенство; призвани да господстваме и в същото време да отчитаме слабостите си; призвани към индивидуализация и по едно и също време с това към социализация. Затова казусът - в действителност, съдбовната цепнатина - в „ етиката “ на грубия индивидуализъм се състои в това, че тя регистрира единствено едната страна на парадокса, включва единствено половината от човешката ни същина. Тя регистрира, че сме призвани към характерност, власт и целокупност. Но отхвърля напълно другата страна на нещата - че в никакъв случай не можем да реализираме това изцяло и че заради своята уникалност и неповторимост неизбежно сме слаби и несъвършени същества, нуждаещи се един от различен.

Това би било двуличие. Понеже в никакъв случай не можем да бъдем изцяло съответни, самодостатъчни и самостоятелни същества, идеалът на грубия индивидуализъм ни подтиква да се преструваме, че сме такива. Той ни тласка да крием слабостите и неуспехите си. Учи ни да се срамим от минусите си. Кара ни да вършим опити да бъдем свръхчовеци освен в очите на другите, само че и в личните си очи. Притиска ни всеки ден да изглеждаме, като че ли „ всичко ни е наред “, като че ли нямаме никакви незадоволени потребности и владеем изцяло живота си. Неотстъпно изисква от нас да поддържаме привидностите. И също по този начин праволинейно ни изолира един от различен. И прави невъзможна същинската общественост.

Да, аз съм уединен. Понеже съм безусловно неповторима персона, никой не може да ме разбере напълно, никой не може да знае тъкмо какво е да бъде на моето място. И в пътя ми има прави - както в пътя на всеки човек - които би трябвало да измина самичък. Някои неща човек може да свърши само самичък. Но в този момент надалеч не съм по този начин уединен, колкото преди да науча, че е човешко да даваш израз на тревогата си, на потиснатостта и безпомощността си, че има места, където можеш да споделяш тези си усеща, без да изпитваш виновност или боязън и за това ще те обичат още повече, че можеш да бъдеш слаб в силата си и мощен в слабостта си; преди да попаднеш в същинска общественост и да се научиш по какъв начин да я разпознаваш и пресъздаваш.

В клопката на традицията на грубия индивидуализъм ние сме извънредно самотни. Толкова самотни в действителност, че мнозина не смеят да признаят самотата даже пред себе си, да не приказваме за това, да я признаят пред другите. Вгледайте се в тъжните, замръзнали лица на всички места към вас и ще търсите на вятъра душите, скрити зад маските на грима, преструвките и самообладанието. Не бива да бъде по този начин. Но все пак доста хора - множеството хора -- не знаят различен метод за държание. Ние обезверено се нуждаем от нова нравственос на „ нежния, щадящ индивидуализъм “, от схващане за индивидуализма, съгласно което не можем да бъдем същински себе си, до момента в който не се научим да споделяме свободно това, което е общо за всички ни: слабостите, непълнотата, несъвършенството, некомпетентността, греховете, неналичието на целокупност и самодостатъчност. Това точно показва девизът на сдружението на Анонимните алкохолици: „ Не всичко ми е наред, и на теб не всичко ти е наред, само че това е в реда на нещата “. Това е необикновен тип любезност, която разрешава нужните бариери - очертанията на нашите характерности - да бъдат като пропускливи мембрани, през които личното ни Аз да може да проникне на открито, а непознатите - в нас. Този индивидуализъм признава взаимната ни взаимозависимост не просто като съвременен позив, а като вик на сърцата ни. Той точно прави допустима същинската общественост.

От: „ Изкуството да живеем дружно “, Морган Скот Пек, изд. Кибеа 
Снимка: schloss-oberbrunn.eu